Трите челни места в нашия шампионат са ясни и тази година. Всъщност с малки изключения за разнообразие, Литекс, Левски и ЦСКА са абонирани за европейските клубни турнири благодарение на своите традиции, финансовите възможности на босовете си и прословутата  „организация“ в хода на първенството.

Остава обаче въпросът за последния наш участник в „Европата“. Възможностите са няколко, но всички носят неподправен стрес за истинския почитател на българския футбол.

Локомотив (Сф) отново е най-близо до заветното четвърто място. Но с ръка на сърцето и ултрасите на „железничарите“ по-скоро не желаят премерване на силите с европейски опоненти. За всекиго е видно, че без Димо Атанасов, без Генков и Асамоа, Локо е изключително посредствен отбор, немощен в нападение и несигурен в дефанзивен план. Новите попълнения и младите момчета в тима дават определени надежди, ала, за да се сглоби конкурентноспособен отбор трябва време. А дотогава Николай Гигов може да продаде изгодно още основни фигури. Въобще президентът на столичния тим в последните години се ориентира „правилно“ не към парите от евротурнири, а към добри и сигурни постъпления от продадени играчи и сфери на влияние. И „Лига Европа“ не само тази година се оказва ненужна.

Пловдивското Локо също напъва мераклийски за еврозоната. „Под тепетата“ обаче ситуацията е малко по-различна. Президентът Коко Динев щедро харчи, но уви, спортно-техническата страна на „организацията“ в клуба видимо накуцва. Не знам дали на Здравко Лазаров изведнъж му натежаха годинките или тъмнокожите звезди на „Лаута“ не издържат на напрежението. Но „смърфовете“ загубиха толкова точки от уж посредствени отбори, че ще бъде истинско чудо да осъществят мечтата си. Честите треньорски рокади и оставки,  побоите между съекипници в съблекалнята, също едва ли са положителни индикатори, че отборът е дорасъл отново за международните терени.

Виж „моряците “ и „заралиите“ наистина внушават симпатии! Особено отборът на Берое, който с общите усилия на запалянковците, общината и местни бизнесмени прескочи фалита. И под ръководството на Илиан Илиев отново играе на добро ниво, с типичните за тима хъс и борбеност. Но и Берое, и Черно море страдат от типичния провинциален синдром. Той включва лошите терени и непригоденият към евроизискванията стадион. Включва и непостоянство, въплътено в трайната максима, че на свой терен футболистите са „аслани“ (тоест лъвове), а на чужд са по-ниски от тревата и се връщат „по..ани“. Нали последните изяви на двата тима в Европа бяха твърде скоро, за да забравим как и къде завършиха те -  с разгромни загуби в предварителните кръгове на турнира.

За да бъде спазена докрай обективната истина трябва да добавим и възможността Славия да се промъкне „през Шенген“, напук на всички, вземайки Купата на България. Разбира се, вероятностите това да се случи са нищожни. „Белите“ фланелки наистина се вживяха в ролята на медици, които доброволно (но вероятно не безвъзмездно?) даряват „кръв“ и точки на всички закъсали отбори в „А“ група. Възможността подобен „донор“ да ни представя в чужбина наистина може да предизвика само негативни асоциации.

Заключенията от казаното дотук едва ли могат да бъдат оспорени с желязната си логика. Все някой от посочените отбори волю-неволю ще вземе евроквотата. След това ще поеме главната роля в романа на Маркес „Хроника на една предизвестена смърт“. За босовете на футболните отбори участието в предварителните кръгове на „Лига Европа“ ще означава малко пари. За привържениците на футбола из цялата страна – поредните скъсани нерви пред телевизорите и много срам от поредното ранно отпадане. Боже пази, да не ги елиминират екзотични отбори от „задните части“ на футболната география. Защото българският футбол продължава да дълбае дъното на клубно и национално ниво!